Oще с първите снеговалежи, в предвечерието на новия сезон вече има няколко документирани лавини на родна територия. Предстоят още много снеговалежи, за съжаление и най-вероятно още много лавини. От изключителна важност е да не подценяваме условията в планината, винаги да сме запознати с потенциалните опасности, как да ги разпознаваме и как да се предпазваме от тях. След като попаднахме на видеото на ноемврийска лавина на Безбог, постнато във facebook от Боян Бъчваров, веднага се свързахме с него, за да ни разкаже повече за лавината и събитията около нея…
Текст и снимки: Боян Бъчваров.
Това е разказ за един запомнящ се уикенд в планината. На втория ден, който прекарахме в Пирин, падна лавина с участието на двама човека. Фокусът на този пост е Лавината, за която може да прочетете няколко страници по-надолу. Може да прочетете моите отговори на най-честите въпроси, които се задаваха в последствие – какво се случи, опасна ли беше, кой е виновен, как може да се избегне. Важното е там – останалото е за разпускане. Има и снимки! По-добрите са дело на Ангел Попов, който в този разказ наричаме просто Гелето.
Четвъртък вечер.
Поканил съм се на вечеря – ще има мусака! Закъснявам, искам да довършва нещо в офиса. Пеша съм, минавам през квартал Витоша или пък Студентски – къде са улиците? Паркинги, лед и замръзнала кал. Замръзнала кал е ок! Дори Пакман щеше да мине по-напряко…
Все пак стигам, говорим си, има 1/3 тава мусака. Изяждам я, пием вино, деца бучат. Разбирам, че децата могат да имат алергия към всичко. Даже към глутен, без още да знаят, че е куул! Забавно е. Муфтя ютия и вакса – ските са ми изсъхнали, а моите инструменти са в Инсбрук, както и повечето екипировка. Уизеър…
Вакса, багаж… изравям стара грейка на брат ми, старите обувки, щеки на майка ми. А каска – на майка ми или тази за уейкборд? Уейкборд – все трябва да сложа границата някъде… Гелето ми уреди раница и екипировка от брат си, и всичко е точно!
Взимам уиски и дюлева ракия – в събота е партито за откриването на SeasON-а на Езерата, имам и рожден ден… сигурно ще има жадни? Хм, ще има и гладни… взимам блендер, ще се прави торта!
1:30. Лягам си, трябва да стана в 6, за да излезем навреме от София и да стигнем до Безбог. Май се вълнувам за уикенда, или съм изнервен предварително от мисълта, че ще трябва да мина през цяла София сутрин в делничен ден. А и защо Безбог? Не е ли излишно – от София до Пирин, а вечерта към Езерата…
Петък
Излизаме от София, и се усеща, че сме на трипче. Разбирам го лесно – по това, че не е същото, като да отиваш до курорта и обратно. -11, сняг, добре изглежда! 50км по на юг вече няма и помен от сняг. Не ме притеснява – ходи ми се на планина, може и да не са велики условията. А и все пак знаем, че предишната седмица приятели са карали там, и е имало варианти. Това, което ме притеснява, е че ще има нов сняг. Не обичам нов сняг в началото на сезона… Ако е твърдо, камъните се виждат и се кара по-спокойно. Новият сняг прави всичко измамно бяло и равно. Гадно усещане е да караш, и да не знаеш кога ще издрънчиш нещо. А и има навика да пада… Както казва лавинния гуру Брус Тремпър – ‘С тънкия сноупак тряя се внимава’.
Така де, отдавна не сме се виждали с Гелето, пътят минава бързо. Минаваме Добринище, караме по пътя към хижа Гоце Делчев, говорим си къде може да покараме, а оня път на Тевно помниш ли, дето наваля, докато катерехме Каменица?
От чист асфалт пътят минава в чист лед. В началото със снежни примеси, после без. Старата кола със стари зимни гуми се държи чудесно, само не трябва да спираме. Пясък няма никакъв – мисля си дали въобще работи лифтът? Подминаваме една кола – сигурно е закъсала, по-добре да сложа веригите? След този завой изглежда по-чисто, май ще минем и без. Трета, втора, първа… повече газ, по-ниски обороти – нулев ефект… Спираме, тръгвам леко и внимателно назад. Супер, спирачките държат… в началото! Предницата почва да носи, отпускам спирачките, изправям, колата засилва – натискам леко спирачки, коригирам. Опа, ускоряваме! Пътят е по-тесен от една кола напряко, а не ми се спира в канавката. P Засилваме, виждам че не може да държим правата линия, навъртам на макс, яко спирачка, първа, газ… Успяваме да се завъртим почти на 180 и спираме. Още 30 градуса и сме идеални. Гелето слиза и бута предницата, аз дърпам ръчната, давам газ и вече гледаме надолу. Слизаме 200 метра – ще сложим вериги. Мразя да слагам вериги – не защото е кой знае колко трудно, или защото не ми се занимава. Просто всеки път се чувствам тъп, след като се мъча половин час, докато ги сложа. Знам, че е лесно, и това ме изнервя допълнително! Все едно съм с Паркинсон и вкарвам конец в игла, и то с ръкавици. Но този път сме методични – половин минута четене и се убеждаваме, че наистина е елементарно! Разбира се, преди да ги сложим елементарно минават точно 30 минути в гърчове и замръзнали пръсти.
Френското съвършенство! Продава се, но не бързам.
Горе сме, лифтът е спрял. Работи, просто няма никой. Качваме се, мръзнем 40на минути, слизаме, спират лифта – явно сме само ние. На хижа Безбог е слънчево и много снежно! Харесва ми – истинска зима…
Хижа Безбог.
Свалям полара, няколко бъфа, шапката, единия чифт ръкавици, слагам ските на раницата и тръгваме нагоре. 12ч, а в 4 трябва да сме обратно на лифта. Не ни се слиза цялото това по обувки… Целта е да видим къде има сняг и има ли нещо интересно за каране. Гелето си мисли за Полежан, но аз съм сигурен, че нямаме време. Аз съм по обувки, а той обича да снима. Много, и често. Резервният му план е някакъв склон по пътя нагоре, който слиза към Попово езеро. Оставам с впечатлението, че пускането е изцяло под пътеката, по която сме тръгналим, и съм силно скептичен, че ще е особено смислено каране. Вървейки под Безбог се открива добра гледка към склоновете под върха – наистина ли става за каране там? Не съм го очаквал – знам, че Безбог е каменист и обрасъл с това природно богатство – клека. И все пак изглежда, че има пускане от самия връх, и то по характерния централен улей!
Снегът от предишните валежи е ‘запечатал’ камъните. Явно е валяло при високи температури и снегът е ‘залепнал’ навсякъде, а после е замръзнал. Този слой трудно се пробива, което значи, че е по-малко вероятно да изкъртим себе си и ските на някой скрит камък. Пудра няма – има комбинация от навят сняг с различна дебелина и различни видове кора – от вятър и/или слънце, според изложението и релефа. Не знам какъв точно е снегът в улея, и доколко става за каране, но е вероятно да е ок. Докато ходя малко по малко идеята да пуснем точно този улей се загнездва. Гелето посочва очевидните проблеми – камъните в края на улея, провирането през клека. Явно не го влече това пускане и изтъква всякакви изсмукани аргументи! Вижда се, че камъните могат да се заобиколят за по-малко от 10 минути в скиорско дясно, останалото е чисто пускане. Дори шансът да ударим нещо е малък… аз съм със старите си ски, но все пак нямам желание да минавам през камъни. Гелето предлага, ако ще пускаме Безбог, да е по широкият склон (вляво на снимката). Може, ама някакси… не е красиво. А и изглежда по-каменисто от улея.
Централният’ улей на Безбог – в средата на снимката, скрит от хълм и лека мъгла.
Улеят е малко вдясно от средата на снимката, а в ляво е въпросният ‘широк’ склон.
В такива мисли и разговори продължаваме нагоре. Решаваме, че когато погледнем варианта на Гелето, ще преценим.
Неусетно изкачваме един къс по-стръмен баир над езерото и започват да се откриват гледки. Загатва се връх Сиврия – помня, че преди години оглеждах един много изразен S-образен широк улей… подканя да го пуснеш на 3 завоя, следвайки посоката на улея. Очевидно не беше сега времето за това пускане, но мисълта ме забавляваше поне за малко. Това е може би любимата ми част от пантенето (или както се казва, когато си по обувки – ходенето?) – да си харесвам линии. Накрая на деня си пуснал 1-2, но мислено си развил много повече.
Загатва се връх Сиврия. Пътеката предлага първа възможност за лек клекинг.
Докато мисълта ми се рее (ха-ха) по съседните склонове, стигаме до „улея“, за който Гелето говореше. Там снегът е много повече, няма кора и изглежда хубав. Гелето предлага да го пуснем в дясната част и да продължим надолу, докъдето стигне снега. Идеята му е да направи максимално дълго пускане на един път. Аз не съм твърде въодушевен – в горната част е широк гладък склон, а надолу е провиране през клекове и каране по равна тясна долинка. Вярно, че сме тук за гледките, планината и цялото преживяване, ама трябва ли да пуснем най-скучния склон? Вниманието ми е привлечено от един снежен ръб, който изглежда, че би могъл да стане за скачане, и от един идеален камък за дропене. Учудва ме приятно, че камъкът е покрит, попивката изглежда ок, и може спокойно да се изплющи един 5-метров дроп. Отбелязвам си, че право надолу вероятно има камъни, така че ще се прави странично.
Склонът за този уикенд – източен, под платото между Безбог и Полежан. Мащабът се губи, на живо изглежда значително по-голям.
Един-два дропа там, май ще стане и задно или флетспин от този ръб… а и може да се получат чудесни снимки – Гелето е с апарата, гледките са красиви. Обзема ме ентусиазъм – вече улеят на Безбог не е толкова привлекателен, а вариантът за пускане на Гелето още по-малко.
– Геле, да се качим по това билце покрай дропа, тъкмо да огледаме как е?
– Може, кой дроп?
– Ей този плоския камък, над острия.
Тръгваме нагоре. Снегът е хубав, но се вижда, че е навят от платото над склона. Гелето избира по-полегато качване с няколко серпентини, аз тръгвам по нещо като билце леко в ляво от камъните. Новият сняг е под педя, под него се усеща ‘бетон’. Все пак изваждам спусъка на лавинната раница, за всеки случай. Бързо стигаме над дропа. Нямаме време да се качим до платото и да зяпаме гледки… клатя се една минута за загрявка, обувам ските, свършва ми въздуха и отивам да огледам дропа.
Гелето почива преди последните метри нагоре.
Оказва се по-малък, крив, и наистина трябва да се скача странично – долу снегът изглежда леко неравен, което почти сигурно са скрити камъни. Решавам да се засиля повече, за да изглежда по-юнашки. Вместо това си убивам скоростта на страничния наклон на засилката, решавам да компенсирам с повече поп (pop). Постигам изключително смотан скок! Все пак решавам да хвана граб – колкото да стане читава снимка – после увисвам и кацам уверено на задната седалка. В крайна сметка стават добри кадри…
Качваме се пак догоре, за да направим едно цяло пускане без спиране. Аз следвам следата на Гелето – до момента, в който тя минава директно през един доста стабилен клек.
Следата на Гелето
Вече е 3:30 и продължаваме надолу към лифта с ентусиазма на хора, които ги мързи да слизат пеша до долна станция. По план трябва да отидем на Пионерска, където утре е партито за откриването на сезона. Кара ни се и решаваме да останем. На междинка вече сме леко замръзнали от събралата се умора и 20-минутното возене и се опаковаме с всичките дрехи. Лифтът е спрял. Пред нас чака девойка с полу-градски дрехи, която е видимо по-замръзнала от нас. Появява се лифтаджията с одеало. Еее супер, какви джентълмени има по тоя край! Минава покрай нас, завива се с одеалото през гъза, сяда на седалката и лифтът тръгва. Вероятно човекът така изразява твърдата си позиция за равенство между половете, с което буди нашето възхищение и смях.
Долна станция. Мислим си вече за мястото в Добринище, където дрескодът носи името на любим квартал в Троян (на снимката по-долу). След като разбираме, че двойната стая в хижа Гоце Делчев струва нескромните 60 лева, слизаме уверено надолу. Намираме квартира и отиваме към градската баня. Развързваме кесиите, събираме 3 лева (общо) и се отдаваме на спа процедури. Говорим си за това колко добро се оказа положението горе, за Полежан, за ръбчето за трикове, и за ядене. Един добре отпразнуван рожден ден!
Събота 01.12
Друго си е да се наспиш! Потегляме с колата към хижа Гоце Делчев. Надъхани сме да слагаме вериги за време! Стигаме до заледения участък, който днес е опесъчен. Качваме се до паркинга, без да се усети вчерашният лед. Отново с лифта нагоре, този път носим найлонови пликове, които да подложим на ледените седалки. Със сухи гъзове стигаме междинка, където се усещат няколкото градуса отгоре. Слънцето пече здраво, дори седалките са изчистени или пък са се размразили? Поемаме по пътеката нагоре и вървим доста по-леко от вчера. Аз избързвам напред, за да проверя ръба за трикове. От краткия оглед вчера изглеждаше, че има скрити камъни на засилката, на самия скок и вероятно и на попивката… и все пак си мисля, че ще се получи. Гелето е много надъхан за Полежан, затова гледам да не се мотая. Имаме време да направим няколко снимки на скока, да пуснем върха и да издрапаме обратно, стига да не се мотаем изобщо. Времето минава бързо горе, и доре едно леко зачукване в клека на слизане може да означава слизане пеша на челници. А за клекинга под Полежан се носят легенди!
Докато катеря и тези мисли се въртят в главата ми, слънцето напича все повече. Стигаме до долната част на вчерашния склон. Мисля да се съблека по организъм! Долнището ми е Диел от 99та и не е свръх-проветриво. Отдолу съм с бронирани гащи. Изглежда ще има варени яйца за закуска…
Интересно… вчера почти не духаше. Днес имаше няколко порива, но като цяло е съвсем тихо. И все пак следите ни от вчера ги няма, пъртината също. Явно вятърът е играл през нощта, и то доста, съдейки по навевките. Това е кофти комбинация, като се вземе предвид жегата. Какво ли е положението на Полежан? Там е север, не го пече, и вятърът трябва да е бил страничен. Трябва да огледаме и излизането – през един улей, който гледа на запад – би трябвало да е ок. За мен е ново пускане, но ще огледам по пътя нагоре. Сега отивам да оправя ръбчето…
Въпросният ръб след леко утъпкване със ските и няколко скока.
Стигам до скока. Вадя сондата, лопатата и шишето с вода, понеже завирам. Гелето пристига – чува се отдалеч по лежерната музика, която се носи от колонката му. В този момент над нас нещо се случва.
Лавината
Поглеждам нагоре и виждам как доста голяма част от склона се е отцепила и бавно се свлича надолу. Има няколко човека вътре. Първата ми мисъл е, че сме твърде далеч, за да има опасност за нас. Веднага обаче се промъква идеята, че ще е изключително тъпо да ни затрупа лавина, докато гледаме. Грабвам раницата и тръгвам да слагам ските – с тях ще се измъкна бързо. Поглеждам откъде би минала лавината, ако продължи надолу, и какво има около мен. Ние сме на леко билце, а и камъните до скока са още няколко метра по-високо. Това отнема 2-3 секунди, на практика почти не съм мръднал от мястото си. Изглежда няма повод за притеснение за нашата кожа. Оставам на същото място и гледам внимателно какво се случва над нас. Чувам гласът на Гелето:
– Двама са… Не, трима… Не, двама са в таковата. Нищо им няма.
Те са в края на лавината, тя не е голяма и не ги затрупва в нито един момент – само ги носи. Отгоре са през цялото време, лавината забавя и накрая спира. Единият, който е съвсем в края, излиза веднага и сяда отстрани. Изглежда пораздрусан. Другият стои прав, заровен до бедрата. Когато лавината спре, обикновено снегът се уплътнява много – дотолкова, че без метална лопата рядко може да се откопае. Може да е контузил крак, докато снегът го носеше надолу. ‘Добре ли сте?’ – викам им. Махат с ръка, че всичко е наред. В този момент един скиор, който се беше качил малко по-рано, вече слиза надолу, за да им помогне. Добре са, нямат нужда от помощ.
– Геле, няма да пускаме Полежан като гледам…
Моменти след като склонът се свлече, заедно с двама човека
Малко анализ
През следващите няколко дни доста пъти говорих за случая с различни хора – някои скиори, други планинари, трети – просто приятели, или хора, дочули случайно. Вдигна се много шум. Дори от списание Whiteroom ми зададоха няколко въпроса, което всъщност е поводът да започна тези редове. От мен се искаше кратко описание на случката, колко опасна беше тя, как можеше да се предотврати. Мисля си, дали не е непропорционално много шумът за размерите на тази лавина? Отговорът е, че не е важно. Добре е да го използваме, за да стигне ценна информация до повече хора.
Ето какви бяха най-честите въпроси:
Къде и как падна лавината?
Лавината падна на източен склон под платото между върховете Безбог и Полежан. През (покрай) този склон минава пътеката за тези върхове, която се използва постоянно от туристи и скиори. Лавината беше от тип твърда снежна дъска с дебелина от 5 до 40см, широчина на короната около 80м и дължина може би 150м (на око). Такива снежни дъски се образуват често на този склон, когато вятърът ‘надухва’ сняг от платото над него. Всъщност на английски този тип ‘дъска’ се нарича slab (плоча), което е може би по-нагледно определение. Под действие на вятъра снежинките в този слой се уплътняват много и наподобяват донякъде бетонена плоча, легнала върху склона. Проблемът идва, когато под тази плоча има слаб слой, който не е добре свързан с нея. Такива слаби слоеве често се получават в началото на сезона в следствие на дълги периоди без валежи и променливи условия. Често се образува твърда кора от топене и замръзване, върху нея – скреж. Скрежта са големи снежни кристали, с които често новият слой не прави здрава връзка.
Като цяло снежната обстановка в началото на сезона е трудна за разчитане. Условията може да се коренно различни в двата края на един и същи склон, или в рамките на два дни на същото място. Освен това дебелината на снежната покривка варира много дори на един склон – както и тук, това ясно се вижда по дебелината на короната. На места, където ‘дъската’ отгоре е дебела, е по-трудно тя да падне от тежестта на човек, защото тя се разпределя върху по-голяма площ. Другаде, където например отдолу има камък и дъската е тънка, може по-лесно да се ‘отключи’ и да тръгне. Характерно за тези дъски е, че отцепването се разпространява бързо и надалеч. В много случаи това става над човека, който я предизвиква.
Но да не навлизаме в детайли – това е наистина сложна тема, за която са изписани книги, и за която знанията се трупат с години. По важното е какво да правим, за да избягваме такива случаи, и да увеличим шансовете си за по-пълноценно и сигурно прекарване в планината.
Колко беше опасна? Можеше ли да зарови някого?
Ако говорим за конкретната лавина – на този склон, в този размер, трудно можеше да зарови някого напълно. Ако хората бяха в средата, а не в края на лавината, щяха да се влачат по-дълго и да има съществен риск от травми. Снегът в такава лавината е много плътен и тежък и се движи на големи блокове. НО, на същия склон, ако беше валяло 20см вместо 10 предишните дни, и дебелината беше 80см под влияние на вятъра, можеше да зарови човек. В този случай, ако всички от групата са затрупани, няма да има кой да ги изрови. Ако някой от тях беше заровен и има лавинен уред, а други двама имат уред, сонда и лопата (и основни умения), вероятно до 12-15 минути биха го изровили. Тогава шансът му все още да има въздух е над 90%. Ако никой няма уред, за по-малко от час едва ли биха го намерили, камо ли изкопали. Тогава шансовете за оцеляване са минимални.
Също така лавини с тези размери, и дори по-малки, са се оказвали фатални, включително и в България. Пример за това са склоновете в скиорско ляво от паничката на Езерата, дупките на Стената на Витоша. Разликата е, че там има така наречените ‘капани на релефа’ (terrain traps). На този склон нямаше ‘дупки’ по пътя на лавината, в които дори по-малко количество сняг може да затрупа човек. Нямаше и скални праговe, камъни или дървета на пътя на лавината.
Кой бутна лавината? Кой е виновен?
Вторият въпрос е един от любимите на повечето хора, особено на по-малко запознатите. Това е кофти въпрос – води предимно до конфликти и отвлича вниманието от по-пълноценната дискусия.
И все пак – кой я бутна? Има няколко възможности – скиорът да я е предизвикал, минавайки отгоре; пешеходците да са я бутнали; да е паднала от общата тежест на пешеходците и скиора. Аз не мога да съм сигурен, защото първите 5 секунди не гледах внимателно какво се случва. Но в конкретния случай отговорът на практика няма особено значение, освен за сочене с пръст.
Качваме се по маршрут в близост до клековете. Гелето гледа падналата лавина.
Какво трябваше да се случи, за да се избегне?
Това за мен е най-важният въпрос.
1. Всички – и пешеходци, и скиори – трябва да подбираме по-внимателно маршрута си. В случая има много по-безопасно качване непосредствено до клековете в дясно на склона, гледано отдолу, откъдето много туристи минават почти всекидневно. Ако вероятността да те влачи лавина, изцепвайки през средата на стръмен, навят и напечен склон, е 1:10, минавайки близко покрай клека тя е по-скоро 1:10 000. Е, ако минем директно през клековете вероятността е 0, но оттам няма да стигнем далеч.
2. Скиорите не трябва да караме по лавиноопасен склон над хора. В случая може би скиорът не е виждал хората, когато (ако) е предизвикал лавината. В този случай би било добре да огледа склона от безопасно място.
3. На лавиноопасен склон не трябва цялата група да се движи заедно. Ако падне лавина, трябва да има някой, който да копае. Най-добре е, ако има риск, във всеки момент максимум 1 човек да е изложен на него.
4. Когато се движим или караме сами е особено важно да избягваме опасни склонове.
И все пак – как да избираме по-безопасни маршрути? Как да намалим шанса от инциденти?
Ако нямаме никакви познания и опит, трябва да сме особено предпазливи. Това не значи, че нямаме място в планината, даже напротив. Добре е, обаче, да правим по-лесни преходи и задължително да проучваме предварително какво представлява маршрута. Може да потърсим водач. От него може да научим много за ходенето (карането) в планината. Гидът няма да се обиди, ако го попитат как избира маршрута, по който прекарва групата.
Всичко, което правим, за да повишим планинската си култура и знания за лавинна безопасност, намалява риска от инциденти. Всяка година се правят лавинни лекции и курсове, има изобилие от информация, включително на български. Като цяло лесно може да достигнем ниво, в което да разпознаваме кои склонове и условия са крайно опасни, и кои – почти или съвсем безопасни. За да оценяваме правилно риска в останалите случаи се изисква много практика.
Защо не е важно кой точно е бутнал лавината?
Имаме навика да съдим твърде много и твърде бързо. Въз основа на малко информация, и то главно според резултата. А резултатът далеч не е главното!
Ето какво имам предвид. Във всеки конкретен случай очевидно резултатът е най-важен – дали има пострадали или не. В дългосрочен план, обаче, мисленето и поведението са далеч по-определящи. Защото резултатът в дългосрочен план е тяхна функция. Ако постоянно взимам лоши решения и предприемам необмислени действия, но ми се разминава, е много вероятно в даден момент късметът ми да се обърне.
Ако един покерджия прави слаби ходове, но му връзва, той все пак е слаб играч. Много бързо статистиката ще го покаже. Не можеш да излъжеш статистиката, ако изиграеш голям брой ръце. В планината, обаче, положението е друго – там играем малък брой ръце, и шансовете ни всеки път са много големи. Например днес пресичаме само един опасен склон. Така в рамките на години правим 10-20 лоши избора, и е много вероятно всеки път да ни се разминава. Може въобще да не разберем, че е имало опасност.
Поради тази причина опитът сам по себе си не е достатъчен, за да взимаме правилни решения. В този случай може да се получи обратното – опитът да даде фалшива увереност в нашите умения. Затова е важно дори когато сме в група с някой по-опитен, да не следваме решенията му сляпо, а да задаваме въпроси. Всеки в групата трябва да е наясно с плана. Когато членовете са информирани и адекватни, шансовете за инциденти намаляват значително. В дългосрочен план всеки от групата натрупва така необходимите знания.
Защо не трябва да съдим по резултата?
Да разгледаме три сценария за случката този ден:
1. Скиорът минава над пешеходците и отцепва лавината. Представям си задължителните заглавия в медиите – ‘Скиор бута лавина за адреналин – затрупва туристи!’. Веднага ще последват и обичайните коментари за скиорите-егоисти, които отиват да се самоубиват, и ако може да утрепят и някой друг. В този сценарий ние с Гелето сме адекватни момчета, които карат ски, правят лавинен профил и помагат на повече хора да се информират за рисковете на планината.
2. Лавината е предизвикана от пешеходците. Скиорът им помага (както направи и в действителност). Ние пак сме готини.
3. Лавината не пада. Скиорът се пуска, казва ‘здрасти’ на туристите, те се качват спокойно и се разхождат до Полежан и обратно. После ние се качваме горе, изкопаваме един тест по пътя за Полежан, и решаваме да го пуснем. Друго изложение е, не е духало – нямаме проблеми. Стигаме до същия склон, който все още не е паднал. Пускам се – през дропа (който е в края на истинската лавина) – и същата дъска се отцепва. Със ските се движа бързо, и в опасната част влизам вече след средата. Много вероятно е, докато лавината набере скорост, вече да съм долу. В същия момент пешеходците ни снимат отдолу. После се появява видео в интернет как скиор отцепва лавина, изпреварва я, и пристига долу видимо доволен. А аз бих изглеждал доволен, ако съм избегнал въргалянето между тежки блокове сняг. Отново ще има изобилие от коментари за адреналинковци, които бутат лавини за спорта, както се случва всеки път.
Виждате ли какво е общото между тези три сценария? Хората са същите. Поведението им също. Единственото, което е по-различно, е резултатът. Същите действия, само една минимална разлика, плод на някаква случайност – извън нашия контрол. Ако съдим единствено по резултата от тези сценарии, ролите се обръщат изцяло.
Затова моят призив е да не съдим, а да се опитваме да вникнем малко по-дълбоко. Така ще си извлечем изводите, с които по-често да стигаме до сценарий номер 4: прекарваме добре в планината, наслаждаваме се на гледките, караме и слизаме доволно към градската баня!
Епилог
След като така или иначе отговорите на тези въпроси прераснаха в малка повест, нека ви разкажа как завърши нашият ден!
Все още сме до скока и аз оглеждам засилката. Има скрити камъни, но снегът е плътен и ако не закантваш, няма проблем. Все пак отбелязвам откъде не трябва да минавам. Набързо утъпквам самия скок със ските. Няма място за копаене, понеже отдолу има камък, но като цяло е добре. Взимам сондата и сондирам попивката. Не искам да се издрънча на някой камък, още по-малко в началото на сезона и за рождения ми ден. Вляво има камъни на плитко, но малко вдясно всичко е точно. Пробвам с 2-3 скока – не е зле! Качвам се няколко метра по-високо от последния скок – с повече скорост е по-сигурно! Най-слабото е да тръгнеш с половин гъз за задно, да не ти стигне въртенето и да заореш носовете. Ако превъртиш, не е толкова страшно – обикновено първо кацаш на задниците, после бекслепваш стилно и продължаваш. Тръгвам да въртя прекалено рязко и бързо, но все пак връзва. Грозно е – отивам да направя още едно. Този път изчаквам с отскока и става добре! Гелето е направил няколко силни кадъра. Хванал е физиономията ми, която ни забалява немалко…
Birthday flip! За пръв път намирам място толкова рано в България
Мислех си за още някой трик, и друг ъгъл на снимане, но не ми се рискува. Решаваме да се качим да погледнем Полежан и да изкопаем лавинен профил. Реално най-точната картина ще получим точно до короната. Вече се е отцепила, отдолу изглежда доста твърдо – не очакваме нещо ново да падне. Качваме се горе по пъртината покрай клека, излизаме на платото. Полежан изглежда впечатляващо! Вече има достатъчно сняг за пускане. Дори по Стражите виждам много линии, които вече са готови за каране! Ако падне малко нов сняг, всичко ще се заглади и ще има изненади… по-скоро бих го карал на твърдо…
Полежан
Линиите остават за друг път. Отиваме да направим бърз снежен профил и лавинен тест и да си ходим. Слизам сам със закопчани ски и обувки, ръчката на лавинната раница е отвън. Захождам отгоре и отстрани. Изглежда каквото е имало да пада, е паднало. Гелето слиза до мен. Забивам сондата перпендикулярно на склона – 85см до земята. Започваме да копаем, докато все още сме със ските, но е мъчно. Сваляме ги и бързо изкопаваме предната част на теста. Първоначално мисля да е широк стълбов (extended column), който показва връзката между слоевете и разпространението на отцепването (fracture propagation). Той е широк 3 лопати. Понеже нямаме трион и корда – трябва да изкопаем 5, за да го отрежем отстрани, и да измислим как да го отрежем отзад. Много копане… А и как се разпространява отцепването е повече от очевидно – много гладко, лесно и надалеч. Кофти.
Подготвяме обикновен стълбов тест. Искаме да проверим колко е слаба връзката на горната дъска, дали отдолу няма още някой слаб слой, включително и непосредствено до земята. Изолираме теста отляво, започвам да изолирам отдясно. В момента, в който забивам лопатата, се откъсва горния слой. 30на сантиметра много плътна дъска, образувана от натъпкан от вятъра сняг. Самата дъска е много здрава, и когато стъпваме върху нея, тежестта се предава на голяма площ (така наречения bridging effect). По тази причина обикновено слоят не поддава, въпреки слабата връзка с този под него. На места обаче слоят е по-тънък и там отцепването може да се ‘отключи’ по-лесно. По-надолу има още една 20на сантиметрова твърда дъска, с която случаят е аналогичен. До земята не се вижда слаб слой, поне на този склон и това изложение.
Мисля си колко добре щеше да е да имаме лавинна служба – горе да се качи професионалист, да направи качествен профил и тест и да публикува резултатите, заедно със сбит анализ в лавинния бюлетин… Някой ден!
Парчето от горния слой, което се отцепи преждевременно. Снегът е толкова е плътен, че не може да забиеш пръст.
Цялото видео може да се види тук.
През скокчето на връщане.
Направихме няколко завоя по вече падналия склон, и още веднъж през скокчето по пътя надолу. Беше време вече официално да открием сезона… и да се почерпим с торта и дюлева ракия край огъня!
SeasON парти бай БАССЕС
Снимки и текст: Боян Бъчваров.