Пътешествието на Влади от VP Snowboards до Иран (част 2)

Ден 5: Ставам пак малко след изгрев и виждам, че прогнозата не се е сбъднала – навън е почти слънчево с висока облачност и пълна видимост на всички околни върхове. Представям си отново Уак, а до него на кантара се появява Техеран с безобразните му задръствания и смога на 13 милионен град, хич не ми се ходи, ама съм дал дума. Другите не искат и да чуват за каране, което ме учудва, но те са го решили твърдо. И не само това, ами ми заявяват в 8 сутринта, че всъщност би било добре да останем 2 дена в Техеран, което вече леко ме вбесява. При тая планина наоколо и нелошото време, няма сила, която да ме закара в Техеран за цели два дена. Това не е моята цел и моето желание. Аз не ги карам да остават с мен, но те упорито се опитват да ме принудят да тръгна с тях и даже се опитват да ми обяснят, че нямам друг избор. Тук вече ставам агресивен и се скарвам с тях, никой не може да ми наруши личната свобода да остана в планината, още повече когато съм се занимавал да организирам това пътуване за всички от 6 месеца. От никой не търся благодарности или признание, изисквам единствено елементарно уважение, което за мое огромно съжаление не срещам у никой и всичките ми най-близки приятели се изнизват, без дори да кажат чао. Реза също отива в Техеран с родителите си и приятелите си, за да се срещне с лекар. От този момент нататък аз съм решил, че ще взимам своите решения за остатъка на престоя ми в Иран еднолично и без да се съобразявам с никой, след като никой не се съобразява и с мен. Виждам в крайна сметка, че целите, мотивацията и интересите ни за това пътуване се различават. С насълзени от яд и огорчение очи, аз оставам напълно сам в някакво си село в Иран, но в ръката си държа ключове от супер къща, а също и от Пежо 206, произведено в Иран, което Реза ми остави, защото и без това не може да кара и много добре знам също така, кое е и единственото нещо, което може да ми оправи настроението в момента – сноуборд. Стягам се набързо и се мяткам в Пежето, намам почти никакви местни пари, нямам документи за колата и нямам право да шофирам в Иран, но не ми дреме, тръгвам към Шемшак. Стигам за нула време и се появявам на касата, където гордо им давам някакви стотици хиляди риали за дневния ми пас, а те ми искат още с някакви жестове, вадя всичките си ирански пари и се оказва, че и милионер да си значи, пак не стига. До сега не се бях сблъсквал с това, защото Реза уреждаше цялата работа, а и тия хора не говорят нищо друго освен фарси, не знам какъв е курса спрямо долара, а и да знам, тия техните сметки с вадене на някакви си нули не са ми хич ясни. Предавам се, но и знам, че е изключено да ме лъжат за пари, вадя доларите и им давам да си изберат банкнотите, които ще им свършат работа, а те пък взеха, че се уплашиха и веднага ми подпечатаха картата, без да ми взимат парите.В Шемшак всички са много готини. Сядам си на идиличния лифт и се отправям нагоре без ясен план. Правя едно пускане по добър и неразцъкан терен, но Уак отново ми зависва над и вътре в главата, искам пак там, пак този уникален връх. Времето се изяснява, вместо да се влошава и аз бързичко решавам да го изкача пак, този път сам. Устремявам се към него и се катеря колкото най-бързо мога, искам да се изморя жестоко, искам да стигна до горната си граница, искам да избия всичкия негативизъм от сутринта и го правя. Качвам се горе за отрицателно време, целия вир вода и с болки в диафрагмата, но удоволствието взима връх над всичко останало. Както виждам къщичките малки като мравки долу ниско в долините, такива ми се струват и събитията от сутринта – дребнави и нищожни. Стоя си сам на 3600м, останал без дъх някъде си в Иран и мислено прощавам на своите приятели, които едва ли някога ще разберат колко много ги обичам, но поне се надявам и те да ми простят, защото и аз не съм цвете за мирисане, когато ме настъпят по мазола. Чувствам се пречистен и прероден, хубаво е човек да може да прощава и да не задържа лоши чувства в себе си, защото те тровят него а не другите. В този момент за мен Уак се превръща в нещо като планината на Моисеи. Щраквам автоматите и правя поредното уникално спускане, карам в близост до следите ми от вчера, защото съм сам, а и теренът се слива с небето и релефът не се различава особено. Вече съм долу, щастието и адреналинът отново са ме завладели, траверсирам пеша за завръщане в курорта и е бая тегаво, защото пропадам в размекнатия от слънцето сняг, но в този момент имам криле, правя последно спускане за деня в Шемшак и се прибирам с колата в къщата. Хапвам каквото има в хладилника, защото си дадох всичките пари на касата в курорта, водя си записки, за да мога да разкажа после всичко това и сядам да си гледам филмче на DVDто. След известно време се звъни и с изненада откривам, че всички се прибират, явно няма да имат втори ден в Техеран. Носят контрабандни водки и се започва поредната приятна вечер с приятелите на домакините, но аз не пия, а не пия, защото искам да съм напълно чист, защото съм погледнал прогнозата за Дамаванд за следващите 5 дена и съм видял, че има уникален прозорец за ясно, слънчево и необичайно топло време. Дамаванд отдавна е заседнал дълбоко в съзнанието ми, а сега виждам, че имам и реален шанс да се пробвам и това се превръща в цел номер едно за остатъка от престоя ми в Иран. Отивам и си лягам, този път не със завоите от деня а с един огромен снежен вулкан пред затворените ми очи.

Ден 6: Поредното ранно ставане и традиционното мотане. В къщата се появява Али, приятел на Реза и новият ни шофьор, спътник и приятел за следващите дни. Али е изключително спокоен и автентичен човек, още от първата ни среща знаех, че е голям добряк и на него може да се разчита винаги. На всичкото отгоре той се движи с огромен Land Cruiser 60 или 70 от 1983г на 700000км, който му приляга перфектно, а и вече нямаме нужда от втора кола, защото се побираме всичките в тази. Лошата прогноза отново не се сбъдва и общо взето е като предишния ден. Отправяме се към Дизин, но в най-горната част пътят е затворен, защото се оказва, че курортът не работи поради мъгла и силен вятър. Поглеждаме към Дарбанд Сар, но и там духа и основната гондола не върти. Нямаме избор, насочваме се отново към стария Шемшак, а пък аз съм доволен, защото там е Уак, а северозападната му стена седи тотално девствена и освен това ще продължа тренировките за Дамаванд. Качваме се на лифта, облаците се отдръпват, като че ли, за да ни направят път и веднага решавам, че трети пореден ден ще изкачвам този връх, този път с всички другари и те са навити най-накрая. Тръгваме пеша, но още с първите метри виждаме, че ще бъде много трудно този път, затъва се ужасно, защото е топло, а и защото сме закъснели и утрото е минало. След кратко съвещание, оставаме само аз и Сашо да продължим с катеренето, останалите се връщат в Шемшак. Наистина е мъчно, но си правим умерено темпо и се редуваме да пробиваме старата следа, която е затрупана от нощния вятър. Правим перфектно изкачване, а на върха със Сашо се разбираме да ходим заедно към Дамаванд, ако прогнозата задържи. Правим жестоко спускане по северозападната част на върха и отново ми се струва, че карането няма край, не се връщаме към курорта, ами продължаваме да караме километри надолу по долината, като сме се разбрали по станциите с Али да ни вземе от пътя. Снегът свършва и продължаваме пеша, озоваваме се обаче на големи скални прагове и тераси, връщаме се и траверсираме, за да намерим изход от долината, накрая слизаме до пътя по ужасно стръмен пясъчен склон. Озоваваме се на 100 метра от голяма стена за ледено катерене и Сашо се пробва успешно, след малко пристигат и останалите и Гаваза също се включва на стената, поредният уникален снежен ден, но аз съм устремен към Дамаванд и всичко останало ми се струва само прелюдия. Ядем вкусна храна и се прибираме, едвам зареждаме прогнозата и ето, че всичко се развива по поръчка, хубавото време остава и вече е твърдо решено, утре след каране се заминава за Дамаванд, уговорката с Реза и Али е вече направена. Реза е щастлив също, защото ЯМРто показва, че няма нужда от оперативна намеса. Митака, Гаваза и Христев пък си организират билети за Шираз. За поредна вечер заспивам, а душата ми лети, и то още по-високо от преди.

Ден 7: Както се оказа, един невероятно дълъг ден, който започна с размяна на мартеници, първи март е. Пак е слънчево и пак тръгваме за Дизин. Това ще е последния ден каране в зоната на курортите и последния ден заедно, преди полета в неделя. Неочаквано, но на паркинга в Дизин има 20см нова пудра, явно прогнозата се е сбъднала само в Дизин и облакът е заседнал само там. Това е страхотно, целият курорт отново очаква да бъде разсечен, а за накрая се надяваме да направим и последното огромно пускане до Дарбанд Сар. Общо взето повторение на програмата от първия ден. Оказва се обаче, че основата отдолу е доста твърда и пълна с изненади, теренът е опасен според мен и затова решавам да не си давам зор, още повече, че Дамаванд ще изиска много от мен през следващите дни. Карането е супер отново, но видимостта не е перфектна, всичко някак си се слива и се изисква доста добро четене на терена, за да караш нормално. В нашата група цари дезорганизация и разпиляност, никой не следва другия, няма изявен водач, всеки си кара както си знае и това хич не ми харесва, защото е предпоставка за неприятности. Спестявам си мислите само за мен, защото знам, че няма да се приемат добре от останалите, предвид събитията от предните дни. В рамките на точно 20 минути, виждам как двама изпускат основен траверс за връщане в изходна точка, единят от които си чупи дъската, друг пада заради висока скорост през малък скален праг и се удря жестоко в коляното и най-вече в китката, като стене от болка и ръката му се подува здраво, четвърти пък го виждам как тича след дъската си, която е поела сама надолу, хаосът е пълен и въпреки че нямам думата, решавам, че нещо трябва да се направи, защото може и по-зле да стане. Обединяваме се всички почти случайно и правим два доста добри ръна с добре подбран терен и пудричка, слънцето вече също е налице и всичко се вижда идеално, аз се радвам отново като дете, но останалите не са в настроение поради неприятностите отпреди малко и искат да си ходим. Насочваме се към кабината и последното голямо спускане. На горна станция отново се изнизваме под носа на патрула, но този път сме хванати на местопрестъплението и с разни крясъци сме задържани да не продължаваме. Аз обаче не се връщам, ами мъдря план. Като виждам, че няма да станат нещата и другите са се отказали да спорят, слизам, хващам го тоз патрул и с нужния строг поглед му обяснявам, че съм сертифициран планински водач (какъвто не съм) и че сме дошли от Европа специално за това каране. Междувременно се е събрала и тълпа зяпачи, които също са против нас, защото те никога не са се осмелили да отидат там и явно ги е яд и тях. Убеждавам патрула, после говоря и с лидера на насъбралите се и къде с благословия, къде с псувни ни изпращат съвсем легално да продължим по пътя си. Усилията си заслужават, теренът отново е без нито една следа и ние пак правим едно невероятно финално каране в супер сняг и слънчево време. Това е и подобаващ финал на общото ни каране из курортите на Иран. Мисля, че всички са доволни, но това само те могат да потвърдят, аз лично съм тотално удовлетворен от карането. За поредна година времето и снегът са с нас, където и да отидем. Али ни прибира от паркинга и в 16ч сме във вилата, всеки се приготвя трескаво за неговия си трип, ние със Сашо стягаме багажа и раниците за Дамаванд, останалите за Техеран и полета им към Шираз. Въпреки умората, оживлението е пълно, натоварваме се със Сашо в Land Cruiser-a и потегляме към заветната дестинация, спираме, за да си купим основни неща за ядене и пиене, а и всички останали ни дадоха протеиновите си барове. Следва шофиране по планински пресечени пътища, защото Али е решил да съкрати разни дистанции, пътуваме бая дълго и умората ни наляга, планът е да ни оставят да спим в Планинската Федерация на Иран под Дамаванд. Към 22 часа вече наближаваме и емоциите се увеличават, когато на пътя изникват полицейски лампи и се озоваваме пред барикада на шосето – пътят за Дамаванд и цял северен Иран е затворен тотално. Сърцето ми се свива, така ли ще приключат всичките ми мечти, за това ли се готвих толкова, за това ли се държах чист повече от месец, за това ли съм проучвал с години? Направо ми причернява. Няма причина да е затворен пътя, но няма и информация. Единственото, което ни казват след настойчивото питане на Реза е да се върнем утре в 5 сутринта. Просто fuck, ние имаме само 2 дена дупка във времето и единият е утре, не можем да го пропуснем, не можем просто да си тръгнем, не можем да се върнем нито в Техеран, нито във вилата, защото няма смисъл да шофираме 3-4 часа на обратно и после пак толкова, за да се върнем до барикадата, това значи, просто да пътуваме цяла нощ, а и кой знае дали ще се върнем въобще. Сашо, който е и с навехнатата ръка от по-рано днес, изразява мнението за съдбата и знаците на вселената, но аз си държа на моето и съм убеден, че това е само тест, само препятствие и че когато човек вярва и иска силно нещо, цялата вселена му помага да го осъществи. Нещата тук не зависят само от мен обаче, Али и Реза също си имат собствени планове за вечерта и вероятно искат да си се приберат при семействата, а не да обикалят цяла нощ с нас. Мълча си и чакам присъдата, но точно тук виждам колко големи и добри са сърцата на тези хора. Те са не по-малко решени от мен да ни закарат до крайната точка, защото знаят, че това може да е единствения шанс в живота ни за изкачване на Дамаванд, а и знаят колко близо сме до целта – иде ми да ги разцелувам. Решаваме да намерим място за преспиване в близост до барикадата. И това не е лесна задача, в планината сме и няма никакви населени места, а и да има в 23:00 няма къде да се спи, това не е Европа и няма хотели, нито квартири, нито нищо. Лутаме се като глухи кучки, ядем и откриваме някакъв ресторант in the middle of nowhere, където твърдят, че се давало апартамент под наем, Али слиза и отива да преговаря, апартаментът е свободен, но се давал само на семейства, т.е. не можело четирима мъже да го наемат, някакви си ислямски правила. Али пак отива да говори и пак го връщат. Това е последният ни шанс, преди да се откажем от всичко, вече сме преуморени. Тогава в Реза се вселяват някакви духове, бавно, но решително излиза от джипа с босия си шиниран крак и си взима патерицата, с която, макар и с куцане, устремено поема към ресторанта. Не знам какво им е говорил точно, но тия хора склоняват, явно и срещу по-висока цена. Чувствам огромно облекчение, все още имаме шансове, въпреки че един Господ знае, утре ще е отворен ли този път или не. До 1 през нощта оправяме багажи и се готвим за следващия ден (всъщност настоящия) и няма никакво спане, защото на Сашо ръката му е зле, въпреки превръзките и мехлемите, които му бях правил по рано, той не спи от болка, също и аз. Просто чакам да се развидели в леглото и се надявам Сашо да е добре за катеренето.

Ден 8: Въпреки инсомнията, ставам първи от леглото в 6 сутринта и даже съм свеж, будя всички, товарим наново целия багаж (носим и големите бордбегове), защото нямаше как да го оставим на пътя през нощта, не закусваме даже и в 7 сме на пътя, а той е ОТВОРЕН, какво облекчение само, настроението е в небето, слушаме Металика 91 и се движим по най-уникалния път на тая земя, всички пеем. След малко излизаме от тясно дефиле и западното лице на Дамаванд се изпъчва срещу нас в цялото си величие, всички крещят като обезумели. След 40 минути сме в Иранската Планинска Федерация, където си купуваме пермити за изкачване, съобщаваме за плановете си, а те предупреждават за нас във всички хижи и заслони. Единственият проблем е, че нямаме местен гид, който е уж задължителен, но Реза ги уговаря нещо и те се съгласяват. Караме още 10тина километра и най-накрая паркираме на нашата стартова точка на 2400мнв, изкачването на върха вече зависи само от нас и това ме успокоява още повече. Финални приготовления, слагаме раниците и дъските на гърба (тежко е), сбогуваме се с Реза и Али, няколко снимки за спомен, 2-3 клаксона за чао и ето че вече се катерим. Заслонът се вижда в далечината, но мащабите са измамни, имаме да преодолеем 1800м позитивна денивелация и около 18км линейна дистанция, а това хич не е шега, още повече, че планираме на следващия ден да атакуваме върха. Има около 20см нов сняг, но има и пъртина. Хващаме добра крачка, на Сашо ръката е що годе добре и той може да борави с щеката ефективно, което е добра новина. Движим се бързо, все пак все още сме на ниско, след 600 вертикални метра се озоваваме на прословутата джамия на 3000мнв, изходна точка за върха през лятото. Там се запознаваме с купища почиващи туристи, всички се снимат с нас, всички ни предлагат храна и напитки, всички повтарят постоянно ¨welcome to Iran, welcome to Damavand¨, подминаваме сумати групи нагоре и всичките им гидове ни поздравяват за доброто темпо, хората там са уникални и вечно усмихнати. Катерим вече около 3 часа, а този заслон не се приближава, но ние сме в супер форма и не спираме много, освен за кратки почивки и вода. От някъде  идва непредвидена мъгла и ни затапва тотално, всички гледки се изпаряват, а аз се притеснявам за следващия ден. Там няма маркировки, но пътеките са добре отъпкани и разпознаваеми, следваме ги. След още 2ч мъглата се разсейва и върхът отново грейва над главите ни, меря височината на GPS-a на телефона и виждам, че сме вече близо, дишането също е затруднено леко, на 4000мнв сме. Катерим бавно накрая, бая сме уморени, но заслонът е пред очите ни и това си е стимул. Пристигаме общо взето първи за деня в около 14:00 след 6 часа изкачване, Сашо ме притеснява, че е бая блед и изтощен и той веднага се мушва в чувала си и се просва на отредения му нар. Аз само се моля да е ОК за утре и го оставям да си почива. Мен не ме свърта, чувствам се перфектно, може би сърцето бие малко по учестено от новата височина и новите емоции. Навън е по-топло от вътре, защото грее слънце, в този заслон няма ток, няма вода, няма тоалетна, няма отопление – всъщност, съвсем нормално. Лошото е, че нашите запаси с питейна вода са ограничени, а там продават бутилирана, но е замръзнала на кокал. Сашо спи, а аз прекарвам остатъка от деня навън , наслаждавайки се на уникалните гледки, които тази височина предлага. Афганистанецът, който се грижи за заслона (никой друг не иска да седи там с месеци) се присъединява и започва да пее, а аз му пляскам и акомпанирам доколкото е възможно, той не говори английски, но се разбираме перфектно, ставаме френдове веднага. Сашо също идва по залез слънце и гледките стават още по-драматични. Храним се единствено с протеинови барове, черпят ни чай, а се оказва, че правят и голям казан със супа на газов котлон, която супа е като манна небесна в тези вечерни смразяващи мигове. Ние сме подготвени и с дрехите, носим си разни дебели клинове, втори ръкавици, чорапи и всичко нужно за голямо мръзнене. Този връх е като отделна планина и е известен с бруталните си ветрове и температури, като зимата рядко нещата се вдигат над -30 – 40, примесени с бурни въздушни течения и рязка смяна на времето – почти невъзможни условия. Ние не ги подценяваме, взели сме всичко много насериозно, предупредени сме изрично от Реза и други хора, а и самият Реза носи отговорност за нас, защото имената ни се водят на негово име и адрес в паспортното на границата/летището. Знаем, че Дамванд взима жертви почти ежемесечно, защото е редовно подценяван заради straight forward катеренето и липсата на техническа трудност, дори и в момента именит ирански алпинист лежи в кома с всичките му крайници ампутирани заради това. Ние не оставяме всичко това да ни демотивира, но сме го взели предвид, а и освен това сме успели да уцелим уникално топло за сезона време (-15-20) и липса на силен вятър, което е сериозна предпоставка за успех. Другото ни предимство, е че нашата основна цел е не изкачването, а спускането на Дамаванд със сноуборд, което носи своите рискове, но все пак според мен е много по-лесно, а и бая по-бързо от това да слизаш пеша. Всички тия размишления витаят в главата ми докато съм се сгушил в двата ми спални чувала (взех още един от хижаря, че моят не е баш за тез условия) още от 8 вечерта, а около мен шумят още 50тина човека, които пристигнаха след нас – не само ние искаме да се възползваме от уникалните климатични условия и всички тия хора са страхотни, всички ни питат как сме и дали имаме нужда от нещо. Питат ни също на два пъти, къде ни е гида и аз отново се правя на такъв, за да не предизвикам проблеми. Затварям очи и пак мечтая, а покрай мечтите се моля Сашо да се възстанови от кризата днес, да имаме добро време утре и да ни стигнат силите до върха. Опитвам се да заспя, но нямам шанс, студено е, твърдо е, високо е, сърцето лумка здраво, явно и фабриката за червени кръвни телца се е разработила. До сутринта е само въртене в унес, това е втора вечер след кански усилия, в която въобще не се спи. Настройвам се психически и отново чакам да стане 4:30 сутринта (по-скоро през нощта), защото това е уговореното време за тръгване. След толкова планиране, подготовка и премеждия, ето че съм в подножието на върха и само няколко часа ме делят от него, чувството е невероятно.