7

Владо Павлов те запознава с величествените планини на Иран

Преди няколко седмици Владо Павлов (VP Snowboards) и неговите приятели се прибраха от Иран, където прекараха 11 невероятни дни, изпълнени с много каране. Естествено Влади веднага се постара да опише цялото това приключение и ние за пореден път останахме впечатлени колко добре му се отдава писането. Разказът или може би пътеписът е наистина страхотен и се чете на един дъх.  Решихме обаче да го пуснем на отделни епизоди, защото смятаме, че ще ти е по-интересно. Целият пътепис е около 13 страници и днес ти представяме част 1 или първите четири дни от престоя на Влади и компания в Иран.
Enjoy!

1

От три-четири години се опитвам да стигна до заветните ирански бели полета, но всеки сезон нещо се обърква, я зимата е лоша, я политическата обстановка е неблагоприятна или пък просто опира до пари и време, но всичките ми опити за организация са неуспешни. Този сезон обаче взехме билети и направих нужната организация с местни хора, което ми отне доста усилия. Като че ли нямаше какво да ме бутне вече, но взех, че се разболях от някаква гадост пет дена преди излитането, при все, че по принцип не боледувам с години (чукам на дръвце) и положението хич не беше розово. Някои хора за пореден път смятат и ме уверяват, че всичко това е „лоша поличба” или пък „знак от съдбата”, а аз го приемам като предизвикателство за моето желание и мотивация и за пореден път, въпреки всички съвети, отказвам да пия лекарства и пребивам скапания бацил със собствени усилия, точно ден преди заминаване, но все пак тръгвам със запушен нос и храчки, които не искам да описвам.

Ден 1: За самолети и летища няма да разказвам, но кацаме в 06:00 сутринта в Техеран по план, само, където визи нямаме и това е последното препятствие за влизането ни в страната. Още с купуването на билетите бяхме наясно, че може и така да стане. Да посетим само летище Imam Khomeini и да се върнем с увиснали носове, все пак имахме и back-up plan за Грузия, ако нещата не отидат в правилната посока. Визовият режим в тази държава е вечно неясен и ако питате в България ще ви кажат, че със сигурност трябва виза предварително от посолството на Иран, но нашето проучване сочеше, че има визи upon arrival и ние разчитахме на тях, макар че винаги могат да те върнат. Не се учудвам особено, но нашето инфо се оказа по-вярно от това на Външно Министерство и на Иранското посолство в София. Отне ни час и половина за попълване на документи и правене на застраховки, но в крайна сметка всичко мина гладко, багажът беше на лице и най-сетне дойде време да се срещнем с нашата свръзка там – Реза. Много готин тип, с който ме свърза моя верен приятел Tim Brodesser (Thank you bro – I owe you) и с който преговарях два месеца по телефона, след които преговори не знаех точна цена за нищо, не знаех в какво и къде ще спим, нито дори в кой курорт или населено място ще бъдем. Единственото, за което бях сигурен е, че ще ни вземат от летището и „you are gonna have great time Vlady, don’t worry about anything maaaan”.Както разбиваше моето неведение Реза след всеки наш разговор, в който се опитвах да уточня нещо, така си остана и до края на престоя ни, но най-важното в крайна сметка е, че човекът се оказа напълно прав! Понякога, даже твърде често, оказва се, че добре предвиденият и планиран живот е твърде скучен, а неизвестността крие много изненади и нови позитивни преживявания. Реза е много готин тип, вечно надъхан и в приповдигнато настроение, експресивен, емоционален и хиперактивен. С голямата си съвсем естествена усмивка ни посреща на летището, заедно със своя приятел Нима, чиято роля още не ни е ясна. Прегръщаме се всички и мятаме багажа в един Hilux, като се разделяме в две коли, тъй като сме пет човека плюс двамата иранци. Следват два-три часа път с кола, пресичаме Техеран, което е тежко начинание, предвид ужасния трафик в този град. Всъщност, ако искаш да отидеш там с кола ще ти трябват пет-шест часа само да влезнеш и излезеш, но аз съм спокоен, защото знам, че отивам в планината за дълго. Пристигаме в малкото градче Фаша на около 1800м н.в. и по-точно във вилната му зона, където се оказва, че ще пребиваваме в аристократичната вила на родителите на Нима, който ни се явява хазяин и всеки ден ще циркулираме с 2 коли до различни сноуборд дестинации. Аз съм ОК, единственото ми притеснение е твърде сложната организация за всеки ден преди каране. Настаняваме се, оправяме багажи и екипировки, разглеждаме страхотната вила, буйната река до нея и огромния двор, който е на наше разположение. Наслаждаваме се на падащия дъжд, защото знаем, че горе ще вали сериозен сняг и виждаме как побеляват близките склонове, а след валежа следва слънце до където се вижда прогнозата. После правим разходка с колата за обзор на курорти и терени, почиваме от среднощните полети, играем на джаги, вечеряме, опознаваме новите си приятели и се оттегляме в очакваме на първия ден каране в планините Alborz.

Ден 2: За начало избираме Дизин, най-реномирания и препоръчван курорт в Иран, а и един от най-високите – горна точка на 3600м н.в. Ставаме рано, но опасенията ми за трудната сутрешна организация се оправдават веднага. Мъчно се случват нещата, когато 6-7 човека трябва да се разбудят, да се облекат, да закусват, да пият кафета, да си съберат екипировката, да я натоварят в коли и таксита, които също закъсняват, а след всичко това да се пътува около час до дестинацията за каране. Тази работа ме напряга определено, защото на мен лично ми трябват точно десет минути, а и защото съм си припрян по принцип, особено когато става въпрос за каране. За мен първото столче е почти закон, който тук съм безсилен да приложа. Така или иначе, поне първата сутрин и останалите са по-стегнати и паркираме в задната част на Дизин в 09:00 (лифтовете работят от 08:30), което си остана и рекорда ни за мое голямо съжаление. Има 20-30см нов сняг и слънцето огрява невероятните склонове на това място. Лифтовете са допотопни, но на кой му пука, важното е че дават достъп до ужасно много линии. Започва карането, само пудра и страшна забава, един по един отварят лифтове и влекове в различни части на курорта и ние не спираме да се возим все на недокоснати места. Теренът е страшно забавен, с десетки малки естествени улеи, спайнове и дропчета, сякаш Някой е правил дизайн за забавен фрийрайд или пък трасета за бордъркрос с пудра. През цялото време в далечината на изток е надвиснал като страж величественият връх Дамаванд 5671м н.в., който придава още повече драматизъм на целия пейзаж. Кефът е страшен и го следваме до последно, около 15:00 часа, защото тогава затварят високите части на курорта. Реза ни е подготвил по-сериозен рън за gran finale – качваме се на кабинката към най-високата точка на курорта и за първи път чуваме, че в Иран има проблем със сериозния фриирайд и е забранено да се кара извън зоните на курорта, което се регулира доста строго от всички служители на курортите и най-вече от ски патрула. Реза ни инструктира как да се изнижем под носа на патрула, защото трябва да се качим над горната станция и да направим сериозен траверс към съседна долина. Правим го незабелязано и след доста траверсиране се оказваме в началото на огромно спускане, което завършва в друг курорт и в съвсем различна долина. Започва истинско backcountry каране по огромни полета и системи от улеи – кой каквото си избере. Снегът е стабилен навсякъде и всеки дава газ, колкото му е кеф. Карането и пудрата просто нямат край, всичкия терен се обединява в един огромен улей – корито на река, широко като магистрала и продължаваме надолу целокупно, докато краката ни сдадат багажа, чак до края на реката, ходим малко и пак караме, вече между къщи и огради. Озоваваме се на пътя в началото на курорта Дарбанд Сар. Усещането е велико, още на първия ден цялото ни пътуване се оправдава на 100 процента и му казвам на Реза, уж на шега, ама не толкова, че летвата е вече много високо и ще трябва доста да мисли как да я надскочим в следващите 9 дена. Хапваме супа в местно ресторантче. Ухилени до зъби, прибираме се и вечеряме както трябва, духовете са високо в небесата, но никой не вярва, че може да стане по-добре. Преди полунощ всички са по леглата, затварям очи и пресъздавам моменти от деня в делириум между реалност и сънища, най-накрая съм в Иран и времето е отново с мен, тялото ми гори за още каране и нямам търпение да стане 07:00.

2

Ден 3: От предната вечер сме взели решение да караме в Дарбанд Сар. Отново се будя много преди алармата в седем сутринта и чакам да се доближа до 07:00, за да не будя останалите. Чувствам се все едно съм изпил сто кафета (всъщност не знам къде му е кефа на кафето, защото на мен ми става зле от него и не го пия) и вече мислено карам, обаче сутрешната процедурата от предния ден се повтаря, даже с по-бавни темпове. Не се трае, изчислявам, че от ставането ни до карането минават средно между два и три часа, което е все едно да ходя до Банско от София every day. Както и да е, добираме се до Дарбанд Сар, останалите в по-минорно настроение, защото всички освен мен смятат, че ще е зле, за мен просто никога не е зле, когато съм в планината. Качваме се на гондолата, може би най-модерния лифт в цял Иран и докато се возим, пред нас се откриват невероятни гледки от недокоснати терени, подобни на последния рън от предния ден, всички достъпни без ходене. Сега вече отборът е на нокти, всеки се е опулил на джама на кабината и не му се вярва, че това всичкото е оцеляло вчера и не само това, ами няма нито една следа… никъде. После взимаме последния лифт и се качваме на възможно най-високото място, където Дамаванд отново ни наблюдава, малко по-отблизо. Ние сме без Реза днес, но думите му веднага излизат на преден план. Сутринта той ни предупреди, че в този курорт най-стриктно се спазва забраната за фрийрайд и че патрулите са наистина зли и даже него конкретно го мразели и преследвали. Не можахме да се въздържим и още на първото спускане взехме една от най-големите линии, стартирайки от около 3300м н.м. Отново уникално и цяла долина само за нас, все едно сме на хелибординг. Просто се разбиваме от кеф и накрая излизаме от долината и с лек траверс извеждам групата на долна станция на гондолата, отново без ходене, велико! Първи паркирам аз и се смесвам с тълпата, втори пристига Митака и виждам как го заграждат трима души и започват да му се карат на фарси за дето кара извън пистите, той вдига ръце и им казва на английски, че нищо не разбира, те сменят тона и му обясняват, че това, което правим е забранено и повече не трябва да се повтаря. Ужасна работа, пред теб е едно от най-яките места за каране и не можеш да го караш, а и не се осмеляваме да пробваме, защото това е Иран и не е ясно какви биха могли да са последствията и наказанията. Правим още два-три изобретателни ръна на други места, но всеки път ни чакат патрули и ни предупреждават все по-сериозно, от което става ясно, че тия хора са доста стриктно организирани – само след няколко часа бяхме скандализирали целия курорт и всички знаеха, че там се подвизават петима българи и правят магарии, всички следяха всяко наше движение изкъсо и това ме накара да се чувствам като дете, което прави пакости и се крие от родителите си. Всяко спускане изискваше изобретателност, криене и спотайване, като направихме и две-три писти за замазване на положението и отклоняване на вниманието на милицията. В 14:00 часа имахме среща с Реза за нов magic run, но той не се появи, а аз и Сашо се качихме на най-горния лифт в 15:00, точно преди да го затворят. Горе направихме странна уговорка с лифтаджията, който нищо не отбира от английски и решихме, че така или иначе няма да се връщаме на това място, ами дай да караме пак голямата линия от сутринта, пък каквото ще да става. Правим брутално спускане със също толкова брутална скорост по съседен кулоар, не искаме никой да ни вижда или да успее да реагира по станциите, за да ни напипат долу. Заслужава си, снегът е отново страхотен, а най-долу се крием по някакви дупки и ни лук яли, ни мирисали се появяваме на кабината пеша отдолу, никой не ни е видял. Взимаме останалите и повтаряме упражнението и то демонстративно, под трасето на гондолата, докато някакви хора ни крещят от лифта, но никой не го интересува, планът е въобще да не се връщаме към курорта, а да слезем чак до пътя. Така и правим и вече сме неуловими. В крайна сметка цял ден карахме в жестоки условия и въпреки тъпите патрули, смятам, че този ден дори беше по-добър от предния. Реза ни забира с две коли с разни негови френдове и отиваме да хапваме в традиционен ресторант с много вкусна леко ориенталска храна, ориз и меса на корем. Прибираме се, оправяме се и отиваме на леко парти в пентхауса на един от най-богатите хора в Иран, в курорта Шемшак. Гледаме склоновете му от последния етаж на лунна светлина и взимаме решение на следващия ден да сме там. Лягаме пак в прилично време, ушите ми бумтят от жега, превъзбуден съм – не може да е толкова яко в Иран, имам чувството, че сънувам и скоро наистина го правя.

Ден 4: Отново синьо небе и отново сложните сутрешни упражнения, но още по-лениво и от преди. Незнайно как, но вече за всички е сигурно, че няма как да стане по-добре от предните два дена и не е нужно да бързаме, още повече че отиваме в по-скромния Шемшак. Аз се нервя жестоко, но не му давам израз, нали все пак сме отишли да караме, за какво се мотаме в тая къща и беседваме някви политики, вместо да сме на лифта, мамка му. Знам, че хората се наслаждават на утрините и не са се забързали особено, ама вече ми идва в повече това туткане, може би аз не съм съвсем нормален, а може би просто никой от групата не споделя моя ентусиазъм. За мен наистина е безумно лифтовете да работят, а аз да не съм там,  бих го нарекъл чиста проба опущение. В крайна сметка докарваме се до Шемшак, което е нещо като курорта за фрийрайд, където това не е престъпление. Отдъхваме си и се кефим, че няма да бъдем преследвани днес, а на всичкото отгоре се вижда ясно, че най-добрият терен, система от улей, стартиращи от едно общо било, е отново недокоснат, тъй като до него се стига с 15-20 минутно ходене, просто перфектно, очаква ни поредния powder day. Тоя Шемшак ти влиза много дълбоко под кожата мигновено, той е нещо като Витоша преди 20 години, возиш се на морално и технически остарели съоръжения, които поскърцват монотонно и настроението е наистина романтично. Разликата е, че карането което се вижда от лифта е от съвсем друго ниво, неземен терен, а посетителите на целия курорт са около 20 души. Веднага тръгваме по високия ръб на около 3100м н.в. в търсене на перфектната линия, но очите ми залепват в съвсем друга посока, зад това било и на югоизток извън курорта се вижда уникален връх, около 3600м висок с невъобразим северен склон за каране, казва се Уак, както по-късно разбирам от Реза, който е с нас в курорта, но си има ученици и не караме заедно. Веднага заявявам на групата, че не мога да устоя на изкушението и трябва да се пробваме да го изкачим и спуснем, Сашо и Христев се присъединяват към мен, докато Гаваза и Митака решават, че ще останат в курорта, защото има много каране без ходене. Очаква ни доста сериозно катерене на един по-малък връх, после траверс и спускане към премката за Уак и накрая дълго катерене по живописен ръб с постоянен наклон. В началото избирам пътя, а после намираме следа от слизали туристи и използваме намалението да се движим по нея. Катеренето е наистина невъобразимо красиво, гледки от всички страни ти разпорват мозъка, обожавам да се катеря в планината, а когато знам, че следва каране, имам чувството, че краката ми просто ходят сами и някаква външна неуморна сила ги задвижва. Поглеждам наляво (на изток) и за пореден път Дамаванд бди отгоре ми още по-голям, защото Шемшак е по-близо до него. Този връх ми е превзел съзнанието за всичките години, в които не успях да стигна до Иран, проучил съм всичко за него, изчел съм всички сайтове, прегледал съм всички снимки и сателитни образи и знам, че при определени условия става за каране и то от най-горе. За пореден път си казвам, че ако ми се отдаде шанса и имам късмет с времето, ще се опитам да го изкача и спусна със сноуборд. Сега обаче насочвам вниманието си към днешната цел Уак и освен като уникален за каране, започвам да възприемам този връх като евентуална подготовка за Дамаванд. Ускорявам темпото и задъхан стъпвам първи на върха, който е като пирамида, от всички страни гледките са невероятни, няма по-голям кеф от това да си изкачиш линията за спускане. Зад мен идва Сашо, прегръщаме се горе и се поздравяваме за доброто изкачване, след известно време и Христев идва и отново повтаряме прегръдката на самотния ирански връх, чувството е просто неописуемо. Почиваме леко, оправяме раниците и следва едно от най-добрите спускания в живота ми, рева и муча от кеф, даже преграквам, мащабите там са толкова големи, че дори и сметка не си бях дал за това колко невероятно дълъг и широк е този северен склон, просто летим и се реем по бялото поле, което завършва в дълбок кулоар. Настроението е много високо и убеждавам другарите да продължим надолу по улея, а не да се връщаме в курорта. Караме още много в по-пролетни условия и стигаме до точка, от която следва връщане назад към билото на горна станция на Шемшак, но ходенето е по трева и земя, поради ниското разположение и южното изложение. Това лирическо отклонение ни коства още много усилия, но в крайна сметка се завръщаме на горна станция на лифта в Шемшак и се присъединяваме към Митака и Гаваза, които при цялото си желание, все още не са успели да разцепят и половината от девствения терен в зоната на курорта, но определено се забавляват и те. След всичко преживяно оставаме и правим по още два ръна в недокоснатите улеи на Шемшак и пак затварят в 15:00, даже в без 5, за което поспорихме с тях, но ходи ти да се разправяш с Иранци в техния си курорт. Така или иначе, за мен денят се превръща в най-добрия до сега, най вече поради катеренето на Уак, място, което винаги ще остане в съзнанието ми, защото се оказа, че това съвсем не е последното ми спускане от него. Пием ирански чай в местното кафе на пистата и се наслаждаваме на поредния велик ден. След малко се появява и Реза с разревани ученици, а той е навъсен за първи път, казва, че си е прецакал коляното и че за него сезонът е приключил с една дума fuck. Един от учениците му седял на попивка под някакъв скок и Реза, за да го избегне се пребива и вероятно си къса връзки на коляното. Следва много реване и от него, и от учениците му, за първи път виждам колко емоционален народ са иранците, плачат и се прегръщат като малки деца. Помагаме му да се събуе и Сашо се мята в колата му да го вози, защото той не може да шофира, ние се возим при друг негов агент – Комбиз, който е DJ в Дубай и се оказва страшен пич. Прибираме се и ядем, но цялото ни внимание е около Реза, присъединяват се неговото гадже и други негови приятели. Планът да правим туринг в северен Иран отпада веднагически, но това е без значение, важното е човекът да се оправи. Определено му трябва лекар и ЯМР. Прогнозата за следващите два дена е кофти с валежи и затова цялата група взима решение да се разходим из Техеран утре. На мен хич не ми се ходи, а и не ми пука толкова за времето, аз лично искам пак да карам, но се съобразявам с останалите и решавам, че мога да си позволя един ден почивка след три дена пълен разсеч на три курорта, но само след като стана и видя, че наистина времето е скапано. Успокояваме Реза, хапваме обилно и си лягаме след разни джаги и разтуха. За поредна вечер съм в същото състояние на транс, карането на Уак се върти на лента пред очите ми отново и отново. Искам и утре да карам и се моля времето да е благосклонно.

Очаквай съвсем скоро и част 2!

Ако и ти като Влади си имал невероятно приключение някъде в чужбина или тук из родните планини, не се колебай, а ни го прати. Ние с удоволствие ще го споделим с нашите читатели.

Материали може да ни изпращаш на contact@whiteroom.bg.