7

Владо от VP Snowboards покорява Дамаванд (част 3)

Ден 9: Случайно или пък не, днес е 3 март това е денят. На -15 градуса разбуждането е доста бързо, същото е и обличането, следва бърз протеинов бар за закуска, сортиране на багажа, защото няма да го носим всичкия до върха, правим и финална проверка на екипировката. Слагаме раниците на гърба и челниците на главите и в 5:20ч отново повеждам двучленната ни група към така желаната крайна дестинация. Трябва да изкачим около 1500м денивелация. Някъде пред нас мъждукат други челници, явно има и по-ранобудни. От хижата тръгват доста маршрути до върха, но типично в моя си стил, избирам най-директната линия за катерене. Движим се бавно и равномерно, чувствам, че силите са ми даже в повече и се чудя, от къде е възможно да черпя тази енергия след всички безсънни нощи, оскъдното хранене и усилията от предните дни, дали не е някаква лудост, която ме обзема, просто не знам, но съм по-щастлив от всякога, което е също признак на деменция. Първото видимо препятствие е дълъг заледен кулоар над заслона, който естествено се оказва много по-дълъг, отколкото изглежда. Изкачваме го доста бавно и на около 4800м н.в. виждам, че Сашо едва си влачи краката и се пързаля назад по склона, като прогресът му е изключително бавен, тук съм вече сериозно притеснен. Изчаквам го да се добере до мен и виждам, че той е в нова криза и е много отпаднал, разговаряме съвсем откровено, разбираме се да ходим малко по-бавно и да спираме за по-дълги почивки. Надъхвам го ужасно, като му казвам, че трябва да реши дали да не се върне. Това явно му вдига адреналина и той тръгва със съвсем нови сили и увереност. Кризата е тотално превъзмогната и ние крачим нагоре в нормално темпо, като си броим крачките до около 30 и спираме за изравняване на пулса и възвръщане на нормалното дишане, дори задминаваме другите мъждукащи светлини от сутринта и сме първия екип по склона нагоре. Слънцето вече ни огрява напълно, което ни дава още сили и настроение, денят е просто перфектен, едва ли би могъл да бъде по-добър. Гледките са невероятни, но ние сме по-съсредоточени в собственото ни представяне. Преодоляваме снежния кулоар и тръгваме по каменисто било, пак право нагоре. Сашо ме кефи жестоко, защото няма и помен от сутрешната му умора, справи се доста мъжки в кофти ситуация и то с травма на ръката, което ме кара да го уважавам още повече. В момента сме супер стикован екип и се катерим над границата от 5000м н.в. Следват нови снежни склонове и скални била за катерене, а от върха няма и помен. Тук вече отброяването на крачките пада на 20, определено се усеща липсата на кислород, а и ние не сме явно достатъчно аклиматизирани, защото по принцип е нормално да останеш в заслона на 4200 поне 1 или 2 дена с леки изкачвания, за да ти свикне организма. Ние обаче нямаме това време, но поне сме прекарали последните 6 дена на около 3500м н.в., което сме сметнали за достатъчно, но то не е 100%. На 5200-5300мнв падаме на темпо 10-15 крачки, но има и нещо друго, което ни мъчи, камъните около нас са леко жълти, отровно жълти, намираме се в зоната на сулфурните гейзери, които издишат бялата отрова от недрата на земята. Тази ужасия предизвиква леко гадене, а може да има и по сериозни последствия и примесена с ниското количество кислород, представлява сериозно препятствия за нашата цел. На 5400м н.в. сме, върхът е пред нас и бълва дим с най-големия си гейзер. Крачките стават между 5-10, много трудно се ходи, в устата ми имам вкус на хапчета витамин С, но аз не усещам никаква преумора, страх ме е единствено от химикалите във въздуха, защото от тях не можеш да избягаш или да си починеш, сулфурът или сярата е просто навсякъде. Продължаваме нагоре, Сашо решава да почива повече, а аз искам да се кача на върха. Тъй като вече сме много близо и имаме пряка видимост аз давам газ, доколкото това е възможно и в 11:25, след точно 6 часа катерене се озовавам първи от всички хора в планината на най-високия връх в Близкия Изток – 5671м. Мислено честитя 3 март на всички българи и ме е леко яд, че нямаме трибагреник да развеем. Е, бяхме на 20-30 метра отдолу, защото източният вятър разнасяше сярата точно над най-високата скална точка на кратера, но това въобще няма значение за нас. Сашо идва след 30тина минути, последните 100-200 метра бяха взели своето, прегръщаме се и сме на седмото небе, намираме добро и тихо място за почивка, лишена от сяра, правим някои снимки и се наслаждаваме на неземните гледки, които се разкриват от всичките ни страни. Огромните вулканични улеи се разливат под нас като змии и се сливат със заснежените северни склонове над Ласем, слънцето е невероятно, а облаци се виждат само много далеч, обграждат ни величествени гледки и просто е невъзможно да поемеш всичко това наведнъж, то те залива, но нямаме нито време, нито място за повече, програмата ни е доста тясна. Приготвяме раниците и дъските за каране и се отправяме към точката за тръгване с траверс пеша по камъни в посока на развяваната сяра. Сашо ми се доверява тотално за избора на терен за каране, защото съм проучвал това спускане наистина много дълго време, а и съм го правил в сънищата си наяве не веднъж. Отгоре линията въобще не е ясна и не е по пътя на изкачването, но аз я имам картографирана в главата си. Бързаме, защото гадната сяра е отново в носовете ни. Затягаме автоматите на около 5600мнв, въпреки че имам бас с Реза, че няма да можем да караме над 4700. Облогът е спечелен веднага, правя първите си завои със сноуборд на над 5000м и то много над тях. Първите 200-300м са отвратителни и изискват голямо внимание, теренът представлява огромни заледени пера, изваяни от силния вятър, които са покрити със загнездени камъни, които се търкалят нон-стоп от върха. Завиването е с отскок или приплъзване и свличане, концентрацията ми е много висока, не искам грешки, не искам падания, защото там трудно ще ни помогнат. Извън популярната зона сме, а и сме установили, че нямаме връзка с никой GSM оператор. Спираме след първия пасаж и най-накрая дишаме чист въздух и се отърсваме от сулфура. От 5300 надолу става даже добре, перата ги няма, теренът е твърд, но предвидим, вече се кара с верижни и почти изписани завои, страхотен кеф. Под 5000 дори има размекнат слой и нещата си отиват на добър фриирайд с немалки завои. Правим едно предвидено прехвърляне в друг улей с 20м пеша и продължаваме да караме перфектно до 4300, правим ново прехвърляне на запад през каменна река и се спускаме победоносно до заслона – целта е постигната, кефът е неописуем, чувството превъзхожда описателните ми умения и затова ще го оставя на вас да си го пресъздадете, но аз съм най-щастливия човек на тази планета в този момент. Следва кратка почивка, хидратация, малко храна и подреждане на останалия багаж по раницата и около нея. Всички ни се радват искрено и са доста впечатлени от нас, говорим си открито на всякакви теми с групите алпинисти, един от които започва да ми говори за дъщеря си, след което директно ме пита „Are you married?“, а на моя положителен отговор той леко се навъси и ми каза, че явно идвам твърде късно в Иран, на което всички се смеем, но аз виждам, че той е съвсем сериозен. Гледам усмивките на тези хора и се чудя, защо усмивката в България е толкова ограничена и смятана за слабост, незрялост или детинщина, дори и за наркоманско проявление. В този момент за 3 март пожелавам на всички българи да вземат да се усмихват малко по-често, повече и по-естествено. След полученото брачно предложение, стягаме раниците, снимаме се за последен път с афганистанеца и хижата и се отправяме на изток към точката за старт на остатъка от спускането, като нямаме никакви очаквания. Оказва се обаче, че от 4200 до 2600м планината е приготвила уникален разлят терен за нас с пролетен бърз сняг и невероятно каране измежду опашките на тези огромни вулканични змии слизащи от върха. Завоите нямат край и тук-таме сваляме дъските, за да се прехвърлим на нова змийска опашка. Въпреки багажа и умората, ние сме в страхотна форма и се кефим максимално на това спускане с големи завои, дропчета от козирки, вълни от сняг на някой спайн и каквото теренът и въображението ни поднесе. На 2600 най-сетне сваляме окончателно дъските. Просто велико, дори и в най-смелите си мисли за Дамаванд не мислех, че ще карам от 5600 до 2600, планът е вече тотално преизпълнен, а удовлетворението ми размеква всички кокали. В 16ч. слизаме пеша през пустошта последните 200м денивелация до пътя, на който ни оставиха. Имаме уговорка с Реза и Али да ни приберат в 17:30, чакаме ги и точно когато слънцето се скрива над близките четири хилядници, те подраняват с 15 мин. и се появяват с ревящия бензинов Land Cruiser и крещят отново като обезумели с ръцете извън прозорците на колата и с музиката на max, толкова искрено се радваха за нас и така топло ни прегръщаха, че за пореден път виждам, че тези хора, дори и да не са много логични, притежават необятни сърца. Денят хич не е приключил и Реза гордо ни съобщава, че има изненада за нас, вместо да направим обратен завой, продължаваме по пътя до затънтени места в планината, озоваваме се в едно от най-древните планински селища в Иран – Rinh (Рине), известно със своите естествени минерални извори, идващи от под вулкана. Ядем обилно в местното кръчме пак при приятели на Реза, но каквото и да погълна, коремът ми е все празен. След това се оказва, че са ни организирали гореща баня с минерални води, но не на някакво туристическо място (то там хич няма туристи и без това), а в мазето на частния дом на друг приятел на Реза, който със скромни усилия е превърнал мазето си в баня. Освен че покорихме Дамаванд и го карахме, сега се киснем и във врелите му животворни води – какво още може да искаме от тази планина? Макар и да не представлява някакво велико постижение, нито от гледна точка на планинарството, нито от тази на ските и сноубординга, Дамаванд за мен означава много и винаги ще има отредено място в мислите и душата ми. Този ден е черешката на тортата на цялото пътуване и лежейки в басейна осъзнавам съвсем ясно, че това е най-добрия зимен трип, който някога съм правил. Благодаря на Небесата и цялата Вселена, че ми е давала и продължава да ми дава толкова много възможности в живота. Макар и нищо да не говорим, в очите на Сашо не виждам по-различни чувства от моите. Следва кратка разходка из селото, път до Техеран, за да оставим Реза, втора обилна вечеря и отново се насочваме към планините, но този път към къщата на Али в друго много старо иранско село Afgheh на 2000м н.в., където ще нощуваме още две вечери. Там ни посрещат баща му и двете му кучета, дават ни стая, построена на покрива на къщата (направо пентхаус) и в тази уютна къщичка на Карлсон направо припадаме, без мисли, без мечти, без блянове, просто омаломощени от всичко преживяно.

4

 

1

Ден 10: Будим се на уникално място измежду купища върхове и за първи път от пристигането ни в Иран, нямаме план за деня, но аз вече съм ОК с това. Чилим, сушим всичко мокро и потно (най вече обувките) на покрива и започваме голямото стягане на багажи за прибиране. По принцип не особено приятна дейност, но в светлината на вчерашния ден и с топлото слънце над нас, направо се чувстваме идеално, а и си почиваме. Следобед излизаме на истински офроуд с джипарата на Али и се движим по такива места, че настръхвам целия, и този ден не е лишен от адреналин. Зарязваме колата на снежната граница и пак тръгваме на поход, само че този път на гърбовете си носим не дъски и чували, ами BBQ, наденици, зеленчуци, въглища и други благини. Озоваваме се на огромно високо плато и си избираме разни скали за бивакуване, палим огъня и скоро ядем поредната най-вкусна храна на света и отново високо в планината, докато гледаме разни туристи и местни отрудени хора в далечината. Платото е пълно с паднали скални късове от близките върхове и си правим лек боулдъринг и катерене, ей така без никаква амбиция, просто за кеф. После си тръгваме и надолу с Тойотата пътят ми се струва още по-брутален и от преди, даже обмислям как ще скоча от колата, ако се сурнем към деретата от двете ни страни. Вечерта минава в печене на телешко на скарата в къщата на Али и не можем да спрем да ядем, не помня кога съм ял толкова добро месо. Приключваме с камина, контрабандно вино и плоча на Eric Clapton от зашеметяващата колекцията на бащата на Али. Оттеглям се първи, а Али и Сашо продължават с табла. В леглото пак мечтая и преживявам за втори път всичко преживяно и знам, че това ще се повтори много пъти в съзнанието ми. Едно чувство обаче надделява и излиза на повърхността, усещам, че имам възможности за много повече, имам сили за нещо много по-голямо от Дамаванд, нещо към което ще насоча бъдещите си мечти и усилия. Заспивам.

Ден 11: Пак е слънчево навън и е съвсем пролетно с цъфтящи дървета и пеещи птички, последен ден в Иран и слава Богу, прекарваме го до обяд на покрива на Али, като правим финални разпределения за ръчния и чекирания багаж. Не ми се тръгва, но към 12:30 Реза цъфва с Мона и Казу с някакъв китайски пикап и ни забира от това райско място. Сбогуваме се с Али, а той ни подарява и два много ценни подаръка на възраст 4600 години, което ме трогва, прегръщаме се за последно, разменяме координати и тръгваме към големия град Техеран и по точно към апартамента на Нима там. Пристигаме след 2 часа в луксозния, но задушен и без естествена светлина апартамент и веднага ми става леко потиснато, хич не ми се виси там. Поне идва останалата част от нашата група и се прегръщаме всички. Макар и по съвсем различен начин, Митака, Гаваза и Христев също са прекарали супер добре своята туристическа обиколка по забележителностите и древните земи на Шираз и Персеполис. Ядем вкусна храна, приготвена от ръцете на майката на Нима и целокупно се насочваме към техеранските базари с коли и метро. Озовавам се в тълпата на многомилионния град и за пореден път се убеждавам колко противоестествено и нечовешко е всичко това, целия този шум, блъсканица, крещене, взривове от миризми и човешки погледи. Не мога да отрека, че е интересно, но не след дълго ме заболява главата от всичкия този уличен стрес, просто не съм създаден за това, а в момента мозъкът ми е на тотално различно място и ниво. Доволен съм от решението си да не ходя в Техеран по-рано, а виждам и, че ако искаш да опознаеш истинските иранци, трябва да отидеш в селата, а не в градовете. Пазаруваме и се прибираме, отпочиваме от стреса и по-късно излизаме за последната ни обща иранска вечеря в бившия ресторант на бащата на Мона, годеницата на Реза. За сетен път, уникална иранска храна, измитаме масата и отиваме да посетим офиса и работилницата на автентична иранска марка за дрехи Нимана, където отварят само за нас. Там чилим, гледаме сноуборд филми, някои си купуват дрехи, сбогуваме се с всички и към 12 в полунощ се прибираме. След 2 часа идват 2 таксита, натоварваме багажа и след още час сме на летището. Там всичко минава гладко и ето че отделяме колела от тази невероятна страна.
В самолета всички заспиват мигновено, но аз съм до прозореца и гледам напърчен през него като малко дете, долу изгревът леко докосва Арарат и многобройни други снежни върхове излизат от обвивката на нощта. Побиват ме тръпки и цялата ми козина настръхва, като че ли всички преживелици и впечатления от тези 11 дена се събират в една концентрирана точка, която превзема цялото ми същество и разум, това ще да е то, щастието в най-изчистената му форма!

Владимир Павлов
VP snowboards

ПП: Огромни благодарности за онези, които направиха всичко това възможно – Реза, Али, Нима, Мона, Казу, Комбиз и всички техни приятели, които не спираха да ни посещават и забавляват през цялото време, също огромно мерси и за моите добри френдове Митака, Сашо, Гаваза и Христев. Искрено се надявам, никой да не съм обидил или засегнал с този текст.
Peace