КОД ОРАНЖЕВО

Затварям си очите…бяло. Навсякъде около мен е бяло. Потъвам като в безтегловност в морето от пудра около мен…завой и влизам в уайтрума, който дъската ми вдига…дроп…скок…намирам се в друго измерение, където простите ми и незначителни проблеми вече не съществуват… не усещам нищо…разбирате за кое говоря нали?

Вече минаха 5 дена от както миналия уикенд завърши и чак сега намирам физически, а и най-вече психически сили да седна и да напиша този текст, за което се извинявам искрено на редакторите, които най-вероятно са ме псували цяла седмица. След неуспешното ми пристигане в Осогово миналата петък вечер, заради бедствените снегове, които бяха блокирали пътищата до парка, се прибрах с наведена глава в София и взех най-логичното решение- “щом не успях да се кача до Осогово, защо пък да не отидем до Пампорово!” Обединихме сили с двама от верните ми другари- Коко и Дими, натоварихме дъските, веригите за гуми и едно гребло да ринем колата ако закъсаме и рано в съботната сутрин тръгнахме към родопския край, последвани от един от най-големите снеговалежи, които съм виждал. Ситуацията беше от любимите на всеки родител- блокирани пътища, катастрофи навсякъде, неизчистена магистрала и три деца, решени на всичко за да прекосят страната, докато от телевизорите навсякъде предупреждават да не се излиза, камо ли пък да се пътува. Точно в този момент започна един от най-”на косъм-ните” трипове през целия ми живот. До последно не знаехме дали ще успеем да се качим до Пампорово, дали пътя изобщо ще е отворен, дали някой няма да реши да се забие в колата ми и тн…

Решихме да се отбием през Чепеларе, където да направим половинка, но там ни посрещнаха с добрата вест, че в целия регион няма ток, което доста ме натъжи, тъй като точно в този ден Чепеларе празнуваха четвъртия си рожден ден. Телефона звъни, Иван Фърков от Пампорово е…”Ало, и тук няма ток, ама се товарете на колата и идвайте, май ще пускат четворката на Студенец с генераторите…” Десет минути по късно вече лъжех катаджията, който отбиваше пътя и караше шофьорите да си слагат вериги, че видиш ли- аз съм с 4х4 и верига ни не требе. По пътя се нагледахме на какви ли не гледки- купчини сняг, който само ако се вгледаш внимателно разбираш, че са зарити коли…закъсали коли, бусове, камиони и какво ли още не.

15 минути и един почти успешен опит на един глупак да спре в предната решетка на колата ми по-късно, вече паркирахме и се насочвахме към Студенец. Гледката, която се разкриваше пред нас с всяка измината крачка беше почти трудна за вярване.

Не бях виждал толкова много сняг от край време, а сегашната картинка ме караше да се чувствам като малко дете в нощта срещу Коледа. Това беше и момента, в който разбрахме, че сме уцелили куцото…или кьоравото, не помня каква беше поговорката. Беше 12.30- тамън време за половинка, а четворката на Студенец беше пусната на пълни обороти, въпреки липсата на ток в целия окръг. Последваха 4 от най-добрите ми часове през живота. Хардкор в слушалките и буквално тонове несцепена пудра. Черешката на тортата бе покрития с 40см пудра халфпайп, който беше едно от най-забавните места, на които съм карал… Ракийка, мезенце, Cartoon Network, ранно лягане и ставане за first chair. Вторият ден от уикенда ни разкри още малко нов сняг, както и новината, че вече работи и триседалката. Чувайки това мисълта ни беше само една- със сигурност черните писти няма да са обработени. Така и се оказа, а резултатът беше една моя сбъдната мечта- стръмни писти с огромно количество пудра, плюс никакви хора освен нас.

Няколко часа по-късно, все още не можехме да асимилираме какво се случва около нас, мозъците ни не искаха всичко това да приключва, но краката ни определено бяха на съвсем друго мнение, за това се отбихме на тoпло при приятелите ни от Ride Spot хем да се размразим, хем да поогледаме новото им магазинче. Ако скоро ходите към Пампорово, със сигурност не пропускайте да се отбиете през някой от двата магазина, които си се намират баш на пистата. Ще ви посрещнат с усмивки, можете да разгледате новата им стока, да си наемете чисто нова екипировка или поне да си починете на удобното диванче и да погледате сноуборд филми, както ние направихме.

В крайна сметка, лежа си в леглото сега и си мисля какъв късмет ударихме и как всичко можеше да се провали по поне 100 начина. В началото дори бях почнал да съжалявам, че сме тръгнали а в крайна сметка се оказа един от най-страхотните ми трипове от години насам. Със сигурност това беше едно от тези преживявания, които ме накараха да започна да карам преди 8 години. До последно да не знаеш какво ще се случи…и дали изобщо ще се случи…да си на планината с приятели и да не ти пука за останалия свят около теб, който очевидно е в бедствено положение, всичките ти приятели ти звънят и се притесняват дали сте живи и здрави, а през това време ти си прекарваш невероятно и се чудиш защо по дяволите всички толкова са се побъркали и какво ли толкова се случва извън планината… Единственото нещо, което ми идва на ума като се замисля за изминалия уикенд е поговорката на английски- “bad decisions make good stories”!

текст и снимки: Борислав “Бобо” Камилов